Разкази





ДО СОФИЯ И ОБРАТНО    



Беше ранно утро – свежо и прохладно, но с обещанието за един слънчев и доста топъл летен ден. Раул се събуди от пронизващия звук на рязко набити спирачки, който буквално влетя в стаята му през широко отворения прозорец. Искаше му се да поспи до късно, защото заспа едва прозори, оборен от непосилната си умора, но мислите му така и не утихнаха. Щъкаха безредно в главата му и правеха съня му неспокоен. Спомени, видения, страх и надежда се бореха в душата на младия мъж. Нима беше изминал всичките тези километри, за да остане с празни ръце?! Нима онази прекрасна българка с дълбоките кадифени очи щеше да си остане само спомен, безвъзвратно отминал миг, който вместо да сграбчи със страст, пропусна заради страха си да признае дори пред себе си, че е влюбен?!.... Бутна небрежно чашата с вода в микровълновата печка и докато бавно отваряше бурканчето с разтворимо кафе, Ния сякаш оживя пред очите му – все така красива, каквато беше преди година, когато я видя за последно. Сладката й усмивка се разля по сочните й усни, очите й грейнаха, а топлият й смях зазвънтя из стаята като случайно изпусната медна паричка, и се затъркаля из сърцето му! Какво ли не би дал сега Ния да е до него, в обятията му?!.... Кафето му загорча. Плисна го в мивката, хвърли грубо чашата, която се разпиля на безброй малки парченца, грабна сакото си и затръшна вратата зад гърба си.

Утринната хладина полази по раменете му и Раул цял потръпна. Наметна сакото си и закрачи по разнебитения тротоар, препъвайки се о купчинки пръст и стърчащи безредно камъни. Бръкна в джоба си сякаш за да се увери, че листа с адреса е още там и забърза припряно. Не беше сигурен дали ще намери някого или нещо там. Ния му беше написала адреса с уговорката, че ако някога загубят връзка, там ще намери жена, която да го упъти към нея. Прибижи спрялото наблизо такси, попита на развален български дали е свободно и, още недочакал отговора, нервно се пъхна на задната седалка. Извади от джоба поизмачканото листче и го подаде на шофьора с думите:

„Трябва стигне тук! Много моли помогне мен, господин!”

Шофьрът му смигна съучастнически и подхвърли закачливо:

„Ти май не си тукашен, момче?! Какво те води насам, какви ги дириш в тая наша позабравена от Бога България?”

Раул не схвана всичко от думите на прошарения мъж, но за да не изглежда глупаво реши да отговори:

„Аз дошъл тук от Спания, търси Ния, мой Корасон! Аз иска бъде с нея, иска намери я! Може намери Ния там!” и Раул размаха развълнувано листчето с адреса.

„Дано да я намериш, приятелю! Успех!” – усмихна се шофьорът и подкара таксито. След около половин час спря пред двуетажна къща с поизлющена фасада и посочи с ръка: „Това е адреса, който търсиш. Тичай да видиш дали е тук момичето!”

Раул благодари с усмивка, плати и се измъкна от колата, затръшвайки нервно вратата зад себе си. Когато таксито се изгуби в далечината младият мъж излезе от вцепененоето си и бавно пристпи към полуотворената метална врата, побутна я и влезе в двора. На малка разкривена пейка, опряна о дувара, седеше възрастна жена и плетеше нещо на две куки. Когато Раул я доближи, тя се сепна, изпусна плетката и се втурачи в него. Бързо се окопити и рече:

„Кого търсите, господине?”

„Аз търси Ния! Тя дали тук?” – припряно отвърна Раул.

„Ния? Аааа, Нияяя! Ами тя не е тук! Кой Ви даде тоя адрес?”

„Ния каза може намери ней тук ако някога изгуби. Тя дала мен това лист! Аз много бича Ния! Тя мой Корасон, мой Амор! Вие може помоге мен намери я?” и Раул погледна умолително жената право в очите.

„Дълъг път си бил до тук, чедо! Поседни да си починеш, хем и да ми разкажеш защо ти е притрябвала толкова тая девойка?!” Бабата се усмихна благо и посочи пейката, на която седеше. Раул седна без да чака нова покана и заговори припряно:

„Ния била в Спания. Там запознала с мен и аз харесал много нея. Тя също харесала мен. Било много хубаво заедно. Тя учила мен бугарски говори. И кога тя решила върне се тук помолила мен дойде с нея, но аз не знаел какво прави, бил много плашен. Тогава казал нея, че всичко било фиеста, купон, не Амор и казал Ния забрави мен и върне се в Бугария сам. Тя много плакала и дала мен това ако някога реши потърси я! Аз бил глупав и сега иска намери я, иска каже й колко много бича нея! Моля, госпожа, помогни Расул намери я! Моля много!” и очите на Раул се напълниха със сълзи а една тънка прозрачна струйка проряза кадифената му буза. На старицата й дожаля за каещия се пред нея млад мъж, но реши да го помъчи още малко:

„А ти защо си сигурен, че Ния е тук? Не съм я виждала отдавна, дори не съм сигурна дали още живее на адреса, който ми даде последния път, когато дойде да ме види. Милата, донесе ми малко банани, нали знае колко много ги обичам! И топъл хлебец ми донесе – отряза една дебела филия намаза ми я с масълце и я поръси с шарена солчица! На баба умницата е тя, грижовна и добричка! Ти, баби, хубаво си направил, че си дошъл да я дириш, ама дали ще я намериш – Божа работа. Сегинка ще ти дам адреса!” и старата жена забърка из джобовете на шарената си престилка, а Раул примря от надежда и нетърпение. Бабата порови, порови и натъжена промълви: „Аз май съм изгубила адреса, момче! Ех, че съм и аз една! То и акълът ми вече никакъв го няма, та да помня! Май друго не ни остава, освен да се молим тези дни Нийка да се сети за баба си и да намине, че да й го искам пак!” и възрастната жена прокара ръка през смуглите къдрици на Раул с майчинска грижа и нежност.

Младият мъж се изправи рязко, приведе се леко, прихвана ръката на старицата и допря устни до набръчканата й ръка. Очите му се насълзиха а гласът му се сподави и едва успя да промълви: „Богодаря, госпожа! Бог да дава здраве на теб!”, после се обърна и пое към зейналата пътна врата. Когато стъпи на тротоара се обърна да погледне пак къщата с плаха надежда, че все пак ще открие някаква следа от Ния, но напразно. Пое по улицата натежал от тъга, а сълзите му набраздиха кадифените му страни.

„Раул! Раул!’ – някой изкрещя зад гърба му неочаквано. Той се сепна, обърна се рязко и с недоумение се втренчи в младата жена, стояща на няколко крачки зад него. След миг се опомни, грейна от радост и разпери ръце.

„Ния! Мой амор! Ния! Аз тук! За теб!” и се втурна към момичето. Сграбич я в прегръдките си, вдигна я високо сякаш беше перушинка, после  я свали на земята и силно я притисна към себе си. Остави я без дъх, а тя примряла от щастие, се притисна към гърдите му и тихо прошепна:

„ Няма да те пусна да си идеш отново! Оставаш тук с мен!”

„Аз не иска ходи си никога, мила! Аз бича теб, бича Бугария! Аз остава тук винаги!”

Двамата останаха прегърнати така цяла вечност, а възрастната жена,  опряна на пътната порта, ги гледаше с умиление и с някаква едва доловима тъга. Изведнъж се сепна, вдигна очи към небето и промълви: „Там където е сърцето, там е и домът! Дай Боже да са много щастливи заедно!” и бавно се прекръсти, както я беше учила майка й - Ния. 

Даниела Капинчева

Няма коментари:

Публикуване на коментар